СЪДИЯ ЛЮБОМИР ГАЙДОВ
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ШЕСТО ОТДЕЛЕНИЕ във ВЪРХОВЕН АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД

Любомир Гайдов е заместник-председател на УС на
Асоциацията на българските административни съдии (АБАС).
Председател е на Шесто отделение във Върховния административен
съд, в което се разглеждат над 2000 дела годишно, половината
от които са свързани със здравеопазването, включително и дела
по жалби против наложеното в страната извънредно положение
и обявената впоследствие извънредната епидемиологична
обстановка.
Съдия Гайдов е завършил е право в СУ „Св. Климент Охридски“ и
„Стопански и финансов мениджмънт“ в Института за следдипломна
квалификация към УНСС. Бил е хоноруван асистент по „Здравен
мениджмънт“ в Института по следдипломна квалификация към
УНСС. Изнасял е лекции по Административнопроцесуален кодекс
в Института за публична администрация. Работил повече от 9
години в министерство на здравеопазването.

  1. Вече 15 години във ВАС работи специализирано отделение, насочено в материя, свързана със здравеопазване и социални проблеми. Как оценявате развитието на дейността му?

В Шесто отделение се разглеждат административни спорове между административни органи от една страна и граждани, и организации, от друга, съобразно разнообразните законите, които към момента са в компетността на ВАС, респективно на това отделение. Една част от делата са касационни, други първоинстанционни. Материята, която се разглежда в отделението е наистина разнообразна и не лека. Накратко тя обхваща повече от 30 закона и включва основно дела, както във връзка със здравеопазването по Закон за здравето, Закон за здравното осигуряване, Закон за лечебните заведения, Закон за лекарствените продукти в хуманната медицина, Закон за бюджета на Националната здравноосигурителна каса и Националните рамкови договори за медицинските дейности за съответните години, и подзаконовите нормативни актове по прилагането им, така и дела във връзка с други обществени отношения. В отделението се разглеждат и спорове, свързани с пенсионно и социално осигуряване по Кодекса за социално осигуряване, спорове за социално подпомагане, обхващащи Закона за социалното подпомагане, Закона за хората с увреждания, Закон за семейните помощи за деца, Закон за закрила на детето. Делата, свързани с околната среда, в т. ч. спорове по Закона за опазване на околната среда, Закон за управление на отпадъците, Закон за защитените територии, Закон за биологичното разнообразие, Закон за подземните богатства, Закон за запасите от нефт и нефтопродукти също се решават в шесто отделение.

Немалък дял от разглежданите в Шесто отделение дела са свързани със спазване на трудовото законодателство по Кодекс на труда и дела по Закона за съдебната власт, обхващащи конкурси, атестации, дисциплинарни наказания, налагани на магистрати и други спорове по този закон. От месец април в отделението се разпределят и дела по Закона за физическото възпитание и спорта и Закона за младежта.

Изложеното сочи за един голям обем и разнообразие от дела, които се разглеждат от колегите и въпреки това мога да заявя, че се справяме добре. Критерии за това са непротиворечивата съдебна практика в нашата работа и бързината, с която се приключват делата – годишно отделението има над 2 000 свършени дела, като работят общо 11 съдии. Актуалността на проблемите, свързани с околната среда, социалната сфера, както и със здравеопазването, предвид настоящата извънредна противоепидемична обстановка, са причина в отделението да се решават изключително важни и медийно значими дела. Това е основно материя, която се свързва с много закони и подзаконови актове, които за съжеление твърде често се променят. Тази динамика в законодателството усложнява казусите и натоварва не малко страните при разглеждането на споровете, а и прегражда възможността да се изгради стабилна административна, съответно съдебна практика така, че административните органи да бъдат предвидими за гражданите и организициите.

  • По какви въпроси принципно са най-често срещаните спорове?

В отделението от началото годината до момента са свършени над 2 100 дела, като половината от тях са свързани със здравеопазването. Условно мога да ги групирам тези 1000 дела съобразно приложимия материален закон:

А/ Закона за здравето – този закон урежда обществените отношения, свързани с опазване здравето на гражданите. Основните дела, които се разглеждат са по чл. 112, ал. 1, т. 4, според който обжалванията и възраженията, които се правят от страна на заинтересованите лица и органи (освидетелстваните, осигурителите, НОИ, Агенцията за социално подпомагане, Агенцията за хората с увреждания и органите на медицинската експертиза на работоспособността) срещу решенията на НЕЛК. Освен експертните решения на Националната експертна лекарска комисия, в шесто отделение се разглеждат и експертни решения на централни експертни лекарски комисии по Закона за министерство на вътрешните работи, Закона за частната охранителна дейност и по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България.

Общоизвестни станаха вече в страната понятията „извънредна епидемична обстановка”, „изолация” и „карантина”. Много граждани изразяват под различни форми своето мнение като протестират, подават жалби, публично по медиите изразяват становището си в тази връзка – дали е редно Министерският съвет да обяви извънредна епидемична обстановка, а не Народното събрание или дали е правилен този ред да се поставят определени лица под карантина, или какви са тези правомощия на министъра на здравеопазването, с които може да забранява на определен кръг лица да пътуват, да се предвижват от едно населено място на друго и т. н.. Задават се въпроси от организации и граждани както пред държавните и общински органи, така и пред съда – редно ли е да се ограничават някои права на гражданите при прилагането на противоепидимичните мерки. С изменението на Закона за здравето (ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) се промениха някои принципни положения в чл. 61 и чл. 63 като се доразви административната процедура по обявяване на извънредна противоепидемична обстановка, условията и реда на въвеждане на временните противоепидемични мерки, компетентните лица, които могат да издават актове относно мерките, вида на този вид административен акт, редът им за обжалване и др.

Б/ Закон за здравното осигуряване, който урежда здравното осигуряване в Република България и свързаните с него обществени отношения. Тези отношения намират голяма приложно поле, засягат здравноосигурените лица, изпълнителите на медицинска помощ, организации, сключили договор НЗОК като осигурителен орган. Ще спомена накратко някои видове оспорвания по този закон.

С въвеждането на чл. 45а от ЗЗО (ДВ, бр. 102 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) се предвиди, че административният договор с физически или юридически лица по чл. 45 се сключва, изменя и прекратява съгласно закона, националните рамкови договори и анексите към тях, приети по реда на този закон, а за договорите за лекарствените продукти по чл. 262, ал. 6, т. 1 от Закона за лекарствените продукти в хуманната медицина, за медицински изделия и за диетични храни за специални медицински цели за домашно лечение на територията на страната с притежателите на разрешения за търговия на дребно с лекарствени продукти в аптека, в съответствие с условията и реда по чл. 45, ал. 17. При така приетото законодателно решение, делата свързани с изпълнението или неизпълнението на договорите, сключени между Националната здравноосигурителна каса, съответно Регионална здравноосигурителна каса по чл. 45 с физически или юридически лица, са административни договори и по аргумент от чл. 128, ал. 1, т. 1 от АПК са подсъдни на административните съдилища. Засега няма много образувани дела в отделението относно спорове по сключването или прекратяването на тези административни договори, очаквам през следващата година да възникват спорове и по повод изпълнението на тези договори. Това е едно сериозно предизвикателство пред отделението, защото е нова материя както за администрацията, така и за съда. Делата са сложни и изискват особено внимание.

Много дела се разглеждат в отделението във връзка с издавани от управителя на НЗОК или директорите на РЗОК заповеди за налагане на санкции по чл. 59, ал. 13 от ЗЗО на лечебните заведения – изпълнители на медицинска помощ. Съгласно посочената разпоредба управителят на НЗОК, съответно директорът на РЗОК прекратява изцяло или частично договорите с изпълнителите на медицинска и/или дентална помощ в случаите по ал. 11, т. 1 и 2, а в случаите по ал. 11, т. 3 и 4 налага финансова санкция съгласно действащия НРД. Заповедта за прекратяване на договора или налагане на финансова санкция подлежи на оспорване по реда на Административнопроцесуалния кодекс, в случая ВАС е касационна инстанция.

Най-голям е броят на делата отоносно оспорванията по чл. 76а от ЗЗО – писмените покани за възстановяване на сумите, получени без правно основание, които се връчват на изпълнителите на медицинска и/или дентална помощ. Касае за административен акт, издаван от управителя на НЗОК или директора на РЗОК, в случаите, когато изпълнителят на медицинска и/или дентална помощ е получил суми без правно основание, които не са свързани с извършване на нарушение по този закон или на НРД и това е установено при проверка от контролните органи по чл. 72, ал. 2 и изпълнителят е задължен да възстанови сумите.

В отделението се разглеждат и частичните или пълните откази на управителя на НЗОК за заплащане на лечение на задължително здравноосигурени лица в чужбина, регламентирани в подзаконови нормативни актове. Тези дела са много тежки, ползва се много медицинска документация, казусите са специфични и разнородни, свързани с тежката съдба на някой гражданин, нуждаещ се от спешно лечение извън страната.

В/ Закон за лечебните заведения, уреждащ устройството и дейността на лечебните заведения в Република България. Структороопределящ закон, който от всички закони в системата на здравеопазването сравнително по-рядко е бил променян откакто е приет.

Споровете, които се разглеждат по този закон са преимуществено по чл. 48, ал. 5 и чл. 51, ал. 4 от ЗЛЗ – откази за издаване на разрешение за осъществяване на лечебна дейност и отнемане на разрешение за осъществяване на лечебна дейност.

С изменението на закона с ДВ, бр. 102 от 2018 г., в сила от 01.04.2019 г. разрешенията за осъществяване на лечебна дейност се издават от министъра на здравеопазването, но след предложение от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Медицински надзор”, в която се преценяват заявленията и документите на кандидатстващите за разрешение за осъществяване на лечебна дейност. Въведе се нов ред за тази изключително важна административна дейност, промениха се сроковете и компетентности. Обръщам внимание, че се измени и от миналата година подсъдността на тези дела, като от 01.04.2019 г., отказите и отнемането на разрешенията, издавани от министъра на здравеопазването, подлежат на обжалване по реда на АПК пред съответния административен съд, а шесто отделение на ВАС разглежда само касационните жалби. Тази поправка на закона коренспондира и със стремежа на законодателя да ограничи първоинстанционните дела пред ВАС, въпреки че се оспорват актове на министър.

Следва да се има предвид и изменението на чл. 132, ал. 2,т. 2 от АПК, в сила от 1.1.2019 г.

Г/ Закон за лекарствените продукти в хуманната медицина – този закон урежда: разрешаване употребата или регистрацията на промишлено произведени или произведени по метод, включващ промишлен процес, лекарствени продукти, предназначени за хуманната медицина; разрешаване производството и вноса на лекарствени продукти; производството, вноса и търговията на едро с активни вещества; разрешаване и провеждане на клинични изпитвания; търговията на едро и на дребно с лекарствени продукти; паралелен внос на лекарствени продукти; посредничество в областта на лекарствените продукти; износ на лекарствени продукти по реда на глава девета “б”; рекламата на лекарствени продукти; проследяване безопасността на пуснатите на пазара лекарствени продукти; класификацията за начина на предписване и отпускане на лекарствените продукти; контрола на производството и вноса, на търговията на едро и дребно, провеждането на клинични изпитвания, на рекламата и на системата за проследяване безопасността на пуснатите на пазара лекарствени продукти; ценообразуването на лекарствените продукти; изготвянето на позитивен лекарствен списък; проследяване на ефекта от терапията с лекарствени продукти.

Основните спорове, които се разглеждат в отделението по ЗЛПХМ по чл. 261а са относно законосъобразността на решенията на Националния съвет по цени и реимбурсиране на лекарствени продукти към за регулирането на цените на лекарствените продукти, включвани в Позитивния лекарствен списък по чл. 262, ал. 1 и заплащани с публични средства, в съответствие с най-ниските референтни цени от държави членки.

Освен посочените дела по основните закони, свързани със здравеопазването, в отделението през последната година са разглеждани и други дела, касаещи общественото здраве – напр. дела по оспорвания на балнеологични оценки на минерални води, издавани от министъра на здравеопазването, подзаконови нормативни актове на общинските съвети, свързани със здравето на обществото и други спорове в тази област.

  • Какви актуални проблеми са налице в прилагане на здравното законодателство?

Към момента най-актуалната здравна проблематика несъмнено е свързана с временната противоепидемична обстановка в страната ни и разпространението на COVID-19. В периода март – май в отделението постъпиха над 900 жалби против заповеди на министъра на здравеопазването, с които се налагат противоепидемични мерки или против решението на Министерски съвет от 13.03.2020 г., с което се обявява извънредно положение на територията на Република България. Нормално е да постъпват и през следващата година още жалби, свързани с въвеждането на противоепидимичните мерки от различни административни органи. Едно от твърденията в жалбите е доколко е законосъобразно да се ограничават правата на отделни граждани, какви вреди търпят от тези административни актове, противоречат ли те на други закони и международни актове. Човекът е биологично същество и животът е неговото най-висше благо. Той е естествено присъщ и необходим за човека ценност, от която той се ползва независимо от това дали е добре правно регламентирана.

За да може човешкият живот официално да се легитимира и защитава, следва да бъде уреден от правото. Приети са множество международни актове, в които се прокламира неприкосновеността на индивидуалните права и в частност правото на живот. То има фундаментален характер, тъй като е същинско условие за нормалното и пълноценно съществуване на цялостната система на човешките права и свободи. България, като страна по редица международни договори за правата на човека, се стреми да се изравни с международните стандарти.

С изменението на чл. 63 от Закона за здравето се промени административната процедура по обявяване на „извънредната епидемична обстановка”. Вече се обявява за определен период от време с решение на Министерския съвет по предложение на министъра на здравеопазването въз основа на извършена от главния държавен здравен инспектор оценка на съществуващия епидемичен риск. Посочени са всички индикатори за непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите. Включени са изрично противоепидемичните мерки, които министърът на здравеопазването и директорите на съответните регионални здравни инспекции могат да въвеждат на територията на страната или на отделна нейна област. Посочено е, че заповедите за въвеждане на противоепидемичните мерки са общи административни актове по смисъла на чл. 73 от АПК и подлежат на обжалване пред съответния административен съд. До тогава се разглеждаха всички първоинстанционни жалби пред ВАС в шесто отделение. Срещу тези промени в закона има все още дискусия и не малко граждани и организации възразяват. С разпоредбата на ал. 5 от чл. 63 от ЗЗ се разшири обхвата на противоепидемичните мерки, като се предвиди, че е възможно и забрана за влизане на територията на страната на граждани на други държави, като това не се отнася за гражданите с постоянно, дългосрочно или продължително пребиваване на територията на Република България, както и членовете на техните семейства. Тази мярка очевидно бе приета от законодателя за ограничаване на трансграничен пренос на заразно заболяване и цели очевидно защита на населението на Република България от разпространението му. С текста на чл. 63, ал. 6 от ЗЗ също се разшири обхвата на мерките по ал. 4 на същата норма, като допуска и възможността за временно ограничаване придвижването на територията на страната, както и временно спиране или ограничаване на експлоатацията или режима на работа на обекти с обществено предназначение и/или други обекти или услуги, предоставяни на гражданите. Тези временни ограничения са продиктувани от необходимостта за ограничаване на дифузното разпространение на заразното заболяване на територията на цялата страна, и събирането на големи групи от хора в обекти с обществено предназначение, което също предизвиква огромен риск от бързото разпространение на епидемията. Въз основа на тази разпоредба компетентният държавен орган издава административни актове, които се оспорват в административните съдилища, респективно се разглеждат в отделението като касационни дела. Подобно е положението в с мерките по чл. 63, ал. 7 от ЗЗ. С този текст се допуска, когато разпространението на заразното заболяване касае само определено населено място, община или област на територията на страната, тогава мерките по ал. 4 да се налагат не от министъра на здравеопазването, а от териториалния здравен орган – директорът на съответната регионална здравна инспекция. Тези правомощия на териториалния здравен орган, обаче може да се реализират само след съгласувателна процедура с главния държавен здравен инспектор, който следва да извърши оценката на критериите за наличие на непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите в съответната териториална единица.

Разпоредбите в чл. 63 от ЗЗ са нови и тяхното приемане бе провокирано от разпостранението на Ковид-19 в страната и касаят принципно защитата на живота и здравето на обществото в случаите на извънредна епидемична обстановка, предизвикана от заразно заболяване. Някои граждани и организации считат, че тези актове на държавните органи ограничават тяхните конституциони права и увреждат тяхните интереси, а други оспорват само самата процедура по издаването на тези актове, съобразно видът на самия адмминистративен акт – дали е общ или нормативен административен акт. Безспорно целта на обявяването на извънредната епидемична обстановка е гарантиране на основното задължение на държавата за защита на най-важните права – на живот и здраве на гражданите в Република България. И, ако липсва изрична разпоредба в Конституцията, която да въздига правото на здраве, корелативно свързано с правото на живот на всеки гражданин, в основна човешка ценност, то в чл. 4, ал. 2 от нашия основен закон се прокламира, че Република България гарантира живота на човека и на гражданското общество. Именно и поради това основно конституционно задължение на държавата – за опазване живота и здравето на гражданите, законодателят в съответствие с принципа на правовата държава, осигурява защитата на обществото от разпространението на епидемично разпространение на заразна болест, чрез разпоредбите на чл. 63, ал. 2 – 7 от Закона за здравето. В чл. 52, ал. 3 от Конституцията е регламентирано, че едно от основните задължение на държавата е да закриля здравето. Задължението за защита на държавата е всеобхватно и я задължава да се грижи за човешкия живот, както и да го насърчава. Задължението за защита от държавата е правопропорционално на ранга на въпросното право, на гарантирано благо в ценностния ред на Конституцията на Република България. Според мен няма нужда в основния закон да бъде обосновано в детайли, че човешкият живот представлява най-висша ценност в рамките на основния правен ред. То е жизнената основа на човешкото достойнство и предпоставка за всички останали права, включително и свободата на личността, на придвижване, свободата на събрания, на неприкосновеност на жилището и тайна на писмената кореспонденция, правото да упражняват определена професия и т.н. За мен е правилно компетентаната институция да може да забрани на болните, заразните и на други лица, които са носители на зараза и представляват единични случаи на опасност за разпространение на зараза.

Освен това, като част от Европейския съюз Република България е страна по редица международни договори, по които се защитава правото на здраве, които са ратифицирани, влезли са в сила и са обнародвани в „Държавен вестник“, поради което на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията са част от вътрешното ни законодателство. Поради това със защитата на правото на здраве на гражданите и развитието на законодателството в този процес, какъвто е случаят с въвеждането на извънредната епидемична обстановка и мерките свързани с нея, регламентирани в чл. 63, ал. 2 – 7 от ЗЗ, Република България в съответствие с чл. 4, ал. 3 от Конституцията участва в развитието на Европейския съюз. Например правото на здраве като „право на възможно най-добро състояние на физическо и душевно здраве” е изрично признато в чл. 12, т. 1 от Международния пакт за икономически, социални и културни права. Сред основните мерки, които държавите, страни по пакта, трябва да предприемат за осъществяване на това право са включени предотвратяването и лекуването на заболяванията и борбата с тях, а също така и създаването на условия, които да осигурят на всички медицинска помощ и медицинско обслужване в случай на болест (вж. чл. 12, ал. 2, б. „c” и „d”). Също така в чл. 11 от Европейската социална харта (ревизирана) е уредено правото на опазване на здравето – „всеки има право да се ползва от мерки, съдействащи му да постигне възможно най-добро здравословно състояние”. Още през 1946 г. при съставянето на Устава на Световната здравна организация (СЗО) това право на човека е изрично прокламирано и прогласено като принцип, който е в основата на „щастието на народите, на техните хармонични отношения и на тяхната сигурност”. Съгласно абзац 2 от преамбюла на този международноправен акт „едно от основните права на всеки човек, независимо от неговата раса, религия, политически убеждения и неговото икономическо и социално положение е да се радва на най-доброто здраве, което може да се постигне”. Съгласно дефиницията, която се съдържа в абзац 1 от преамбюла на Устава на СЗО „здравето е едно състояние на пълно физическо, душевно и социално благополучие и не се състои само в отсъствие на болест или на недъгавост”. Тази дефиниция е възприета и в чл. 2 от Закона за здравето (ЗЗ). Здравето може да се дефинира като състояние на равновесие на човека с биологичната, физическата и социална среда и максимална функционална дееспособност. В този смисъл, здравето е състояние, характеризирано от анатомичната, физиологична и психологична цялост и оптимална функционална дееспособност в семейството, работата и обществото (вкл. справяне с психо-емоционалния стрес), чувство за благополучие и липса на риск от заболяване и преждевременна смърт.

С колегите положихме не малък труд да администрираме постъпилите за кратък период от време над 900 броя жалби срещу заповедите на министъра на зднравеопазването по време на обявеното извънредно положение – от 13.03.2020 г. – 13.05.2020 г., да съберем необходимите доказателства, за да се разгледат в разумни срокове. Водени сме от задължението да отговорим на всяка една жалба като осъществим контрол по законосъобразност на всеки административен акт, оспорван пред ВАС. Съзнаваме колко е важно за жалбоподателите, за обществото и държавните органи да има навременни и ясни съдебни актове при тази напрегната обстановка, възникнала от месеци поради разпостранението на Ковид-19 в цяла Европа.

От гледна точка на юридическата му характеристика правото на здраве е субективно материално право. То е общочовешко право, защото принадлежи на всеки човек. Възниква в патримониума на физическото лице в момента на раждането му и съществува до смъртта му. Правото на здраве е лично право. Благото, което се защитава от правния ред е присъщо само и единствено на физическите, а не и на юридическите лица. Но правото на здраве е лично и в смисъл, че е предоставено на отделното физическо лице и само на него. Използваното в законодателството понятие „обществено здраве” (в миналото „народно здраве”, но и сега в някои нормативни текстове) има друг смисъл. Общественото здраве се разглежда като структурите и процесите, чрез които здравето на населението се изучава, опазва и промотира чрез организираните усилия на обществото. Правото на здраве има двояк характер от гледна точка на правноотрасловата си принадлежност. Предвид характера му на основно право – то е конституционно право, т.е. публично право, въпреки липсата на изрична правна уредба в Конституцията. В субективното право се съдържа притезание, насочено към държавни органи и само към тях. От друга страна, това е частно субективно право, защото правното благо, което се съдържа в него е защитено от вмешателството на всяко трето лице. Само признаването и на гражданскоправния характер на личните права (в т. ч. и правото на здраве) е в състояние да им обезпечи една широка правна защита. Точно затова и съгласно чл. 4, §1 от Международния пакт за гражданските и политическите права (МПГПП) в случай на обществена опасност, застрашаваща съществуването на нацията, която е официално обявена, държавите – страни по този пакт, могат да вземат мерки само дотолкова, доколкото положението го изисква, с които да нарушат задълженията си по този пакт, при условие, че тези мерки не са несъвместими с другите им задължения по международното право и не водят до дискриминация, основана само на раса, цвят на кожата, пол, език, религия или социален произход.“. Параграф 2 от чл. 4 предвижда недопускане на нарушаване на следните права: правото на живот, правото на неподлагане на мъчение или на жестоко, безчовечно или унизително третиране или наказание, неподлагане на медицински или научни опити, без неговото доброволно съгласие, както и правата по чл. 8, т.1 и т.2, чл. 11, 15, 16 и 18. В допълнение, Принципите от Сиракуза, приети от Икономическия и социален съвет на ООН през 1984 г., както и Общите коментари 29 и 27 на Комитета на ООН по правата на човека относно извънредни ситуации и свобода на движение, установяват специални правила по отношение на действията на правителствата, в случаите, когато с оглед опазване на общественото здраве се налага ограничаване на правата на отделния индивид.

Във Франция се наложи приемането на Закон за спешните мерки, с който за пръв път в историята се обявява извънредно положение, свързано с общественото здраве. Дефиницията гласи, че извънредно положение, свързано с общественото здраве е налице при наличие на бедствие за здравето, застрашаващо, предвид произхода и тежестта си, здравето на населението. Обявяването му се осъществява посредством указ на Съвета на министрите, основан на доклад от министъра на здравеопазването. В този смисъл, аналогично по примера на България, е въведена диференциация между „извънредно положение“ и „извънредно положение, свързано с общественото здраве“. В Германия действа Закон за защита от инфекциите, в който съгласно раздела „Борба със заразните болести“ в §§ 28-31 са предвидени различни противоепедимични мерки- наричат се „мерки за защита“ като отделните Правителства на провинциите са овластени да приемат наредби, съдържащи забрани и нареждания във връзка с прилагането на мерките по §28 до §31, с цел борба със заразни болести. Правителствата могат да делегират правомощието за издаване на наредби на други органи. Изрично се подчертава, че основните права като свободата на личността, на придвижване, свободата на събрания могат съответно да бъдат ограничавани.

Изводът е, че са възможни случаи, в които се налага ограничаване на някои права на гражданите за защита на други права, които стоят по-високо в ценностната йерархична стълбица на конституционно гарантирани права. В тази връзка ще спомена и Решение № 10 от 1995 г. на КС, според което правото на живот „има върховенство и приоритет по отношение на другите права, които за да бъде опазено, е допустимо да бъдат накърнени.“ Според мен не може да се приеме, че с въвеждането на временна портивоепидемична обстановка, съответно с въвеждането на мерки, ограничаващи свободното придвижване на определена категория лица и спиране или ограничаване на експлоатацията, или режима на работа на обекти с обществено предназначение и/или други обекти или услуги, предоставяни на граждани се нарушават до такава степен права на гражданите, които са противопоставими на задължението на държавата да осигури живота и здравето на обществото. Друг е въпросът дали тези мерки, обективирани в конкретни административни актове, са издадени и прилагани съобразно изискванията на закона. В тази част е работа на съда да следи за законосъобзаността на всяка заповед, срещу която има жалба.

Проявлението на всяка заразна болест – нейното предотвратяване и преустановяване на последиците, за съжаление не могат да бъдат предвидени и затова очаквам въвежданите мерки от Министерския съвет и актовете на различни държавни актове да продължат още поне няколко месеца, в тази връзка шесто отделение, а и колегите от всички адм.съделища, ще бъдат допълнително натоварвани с дела по тази материя. Няма да бъда изненадан, ако съвсем скоро се предприемат и нови законодателни промени в няколко закона относно здравеопазването с цел доразвитие на разпоредбите, касаещи масовото епидемично разпространение, за което няма ясно лечение и поради това е с непосредствена опасност за живота и здравето на гражданите.

Друг актуален въпрос във връзка със здравеопазването са делата по ЗЗО за неизпълнение на договорите, сключвани между лечебните заведения и НЗОК, които от 01.01.2019 г. се разглеждат в административните съдилища. Тази промяна ще доведе до доста голямо натоварване в отделението, тъй като всички тези дела, които до въвеждането на чл. 45а от ЗЗО бяха подсъдни на общите съдилища, понастоящем се разглеждат в административните съдилища и съответно във Върховния административен съд като касационна инстанция.

Честото изменение на законите, свързани със здравеопазването, националните рамкови договори и множеството подзаконовите нормативни актове по прилагането на законите, неизменно водят до проблеми, както при издаването на административните актове, така и до проблеми по съдебната им проверка, което налага систематизирането на законодателството в тази област. Не без значение е и фактът, че със Закона за бюджета на НЗОК не се отпускат достатъчно средства за здравеопазването, което от своя страна води до по-ниското качество на здравеопазването в България и до големия брой съдебни дела в тази област на обществените отношения.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *