На 08.03.2023г. бе публикувано окончателно решение на Европейския съд по правата на човека по жалба № 14889/19 от г-жа Hana Pejřilová срещу Чешката република. Предмет на разглеждане е чешкото законодателство, което по твърдения на жалбоподателката нарушава правата ѝ, защитавани от чл. 8 от ЕКЗПЧОС, а именно „правото ѝ на личен и семеен живот“, поради това, че не е получила разрешение след смъртта на съпруга ѝ да използва криоконсервирания генетичен материал за ин витро оплождане. Съгласно действащия чешки Закон № 373/2011 относно специфичните здравни услуги („Законът SHS“) и по-специално чл. 6 и чл. 8, на първо място, изкуственото оплождане, с използване на криоконсервиран генетичен материал, предоставен или от партньор на жената, или от анонимен донор, е разрешено само за двойки и inter vivo, а на второ място, са въведени изисквания относно шестмесечната валидност на заявлението за участие на безплодна двойка в процедура по асистирана репродукция, както и изискване даденото писмено информирано съгласие за участие в процедурата да се подновява преди всеки опит за изкуствено оплождане.
Накратко, делото касае семейна двойка, която се жени през 2012г., но не успява да зачене дете по естествен път, а съпругът на жалбоподателката има сериозно заболяване, поради което се наложило да потърсят помощта на медицински център за асистирана репродукция.
На 26 юни 2014г. съпругът е криоконсервирал сперматозоидите си, подписвайки формуляр за съгласие, за такова съхранение, целящо лечение на безплодие. Формулярът за съгласие включва, наред с другото, информация, от която е видно, че ще се изисква допълнително писмено съгласие преди всяко размразяване на сперматозоидите за процедура по асистирана репродукция, и че освен ако не е изрично посочено друго, съхранението на генетичния материал ще бъде преустановено в случай на смърт на донора.
На 15 декември 2014г. жалбоподателката и нейният съпруг подписват формуляри за информирано съгласие, като се съгласяват с лечение на безплодие чрез ин витро оплождане (IVF), както и с размразяването на сперматозоидите на съпруга и използването им при интрацитоплазмено инжектиране. С подписването на формулярите те се съгласили да уведомяват Центъра за всички промени в отношенията си, които биха могли да доведат до прекратяване на лечението.
Впоследствие, здравето на съпруга на жалбоподателката се влошава и той умира на 16 юни 2015 г., тоест преди да бъдат предприети по-нататъшни стъпки по ин витро оплождане. Така, на 7 септември 2015 г. жалбоподателката е поискала яйцеклетките ѝ да бъдат оплодени с криоконсервирания материал на покойния ѝ съпруг. Центърът отказва, заявявайки, че подобна процедура би била в противоречие със закона.
От октомври 2015г. до края на 2018г. текат съдебни производства, включително е подадена конституционна жалба, която потвърждава изводите на съдилищата и приема, че специалният закон, регулиращ асистираната репродукция, не противоречи на Конституцията. Мотивите на съдилищата, с които жалбата е отхвърлена като неоснователна, основно се свеждат до това, че: „Законът за SHS позволява само двойка да се подложи на лечение за безплодие, а не самотна жена, без партньор като целта на тази разпоредба е да даде на децата, заченати при условията на асистирана репродукция, поне първоначален шанс да растат с двамата родители. В настоящия случай обаче, жалбоподателката и нейният съпруг са престанали да съществуват като двойка след смъртта на последния. Съдът е на мнение, че въпреки че покойният съпруг е кандидатствал за лечението и е дал първоначалното си съгласие за него, по-късните му желания не могат да бъдат предрешени и заменени от съдебно решение; освен това, предишното му съгласие не може да се счита за „предварително изразено желание“ по смисъла на съответния закон“.
На 12 март 2019г., на основание чл. 34 от ЕКЗПЧОС, ЕСПЧ е сезиран с жалба от г-жа Pejřilová, в която се твърди да е нарушено правото ѝ по чл. 8 от Конвенцията. Безспорен е въпросът за допустимостта на жалбата, като Съдът взема предвид, че „личен живот“ е широко понятие, което включва, наред с другото, елементи като правото на зачитане на решенията както да имаш, така и да нямаш дете, както и, че правото на двойка да зачене дете и да използва медицински асистирана репродукция за тази цел е защитено от член 8 от Конвенцията.
По същество на делото, Правителството изразява становище, че „Що се отнася до шестмесечната валидност на съгласието на двойката, съдилищата са счели, че законодателят е искал да защити не само свободната воля на мъж, който се е съгласил да участва в процедура по изкуствено осеменяване, но също така и правото на нероденото дете да познава родителите си. Според Правителството, специалният и извънреден характер на изкуственото оплождане и значителното му дълготрайно въздействие върху живота на засегнатите лица, оправдават съответния срок, да бъде по-строг от този, определен за други медицински интервенции.“.
Наред с това, Правителството твърди в своето становище от август 2020 г., че е успяло да сравни съответното законодателство на седемнадесет държави-членки на Съвета на Европа – а именно Белгия, България, Дания, Естония, Франция, Хърватия, Ирландия, Италия, Германия, Холандия, Норвегия, Полша, Гърция, Словакия, Словения, Обединеното кралство и Швейцария. Седем страни (Белгия, Дания, Естония, Италия, Холандия, Гърция и Обединеното кралство) разрешават асистираната репродукция да продължи след смъртта на съпруга или партньора. В Естония партньорът трябва да посочи във формуляра за съгласие дали е съгласен с използването на генетичния му материал в асистирана репродукция след смъртта му; в Италия и двамата пациенти трябва да са живи в момента на оплождането на яйцеклетката (когато е създаден ембрионът), но от този момент нататък асистираната репродукция може да бъде прилагана дори след смъртта на съпруга или партньора. Други пет държави (Белгия, Дания, Холандия, Гърция и Обединеното кралство) разрешават договорни споразумения за следсмъртно използване на сперматозоиди или оплодена яйцеклетка.
От друга страна, осем страни (България, Франция, Хърватия, Германия, Норвегия, Словакия, Словения и Швейцария) не разрешават продължаване на асистираната репродукция след смъртта на съпруга или партньора; с изключение на Словакия, където тази забрана е изрична.
Освен становищита на жалбоподателката и Правителството-ответник, становище по същество е депозирано и от Европейския център за право и правосъдие, който заявява, че: „Посмъртното оплождане изкривява терапевтичната цел на тази процедура и се превръща в инструмент за правото да имаш дете сирак, намесвайки се в правата и интересите на децата, заченати по този начин.“.
Съдът от своя страна, в мотивите си повтаря, че е признал по делото Evans vs. UK, че е законосъобразно държавата да създаде правна схема, като вземе предвид възможността за забавяне между създаването на ембрион и неговото имплантиране в матката, в рамките на IVF. Според Съда, подобни съображения се прилагат a fortiori към ситуация, при която са замразени само сперматозоиди и все още не е създаден ембрион като в допълнение отбеляза, че за разлика от делата Parrillo vs. Italy или Knecht vs. Romania, въпросът, за който се оплаква в настоящия случай, не е свързан с използването на замразени ембриони, на които Съдът е признал известен „потенциал за живот” (вж. Parrillo, § 167), а до възможността да се използва криоконсервиран генетичен материал на починало лице. Това повдига по-скоро етичен въпрос, който включва съображения от обществен интерес, които могат да се отразяват, наред с друго, на положението на бъдещите деца.
Основният въпрос по отношение на член 8 от Конвенцията не е дали законодателят може да е приел различно решение, което вероятно би постигнало по-справедлив баланс между конкуриращите се интереси на държавата и тези, които са пряко засегнати от тези законодателни избори, а дали при постигането на баланса, в момента, в който го е направил, чешкият законодател е превишил свободата на преценка, предоставена му съгласно тази разпоредба. Съдът повтаря, че не е в противоречие с изискванията на член 8 от Конвенцията държава да приеме законодателство, уреждащо важни аспекти от личния живот, което не предвижда претегляне на конкуриращи се интереси в обстоятелствата на всеки отделен случай, като по този начин насърчава правната сигурност и предотвратява произвол и непоследователност. Когато са заложени такива важни аспекти, не е в противоречие с член 8, законодателят да приема правила от абсолютен характер, които служат за насърчаване на правната сигурност. Наред с това, Съдът посочва, че правата по член 8 не са абсолютни и следователно не изискват от договарящите се държави да разрешават изкуствено оплождане след смъртта (параграф 59).
В заключение, Съдът е на мнение, че не е налице нарушение на член 8 от Конвенцията, тъй като не намира, че на легитимното право на жалбоподателката да зачита решението да има дете, генетично свързано с покойния ѝ съпруг, трябва да се придаде по-голяма тежест от легитимните общи интереси, защитени от оспорваното законодателство. Още повече се приема, че на Чешката република трябва да бъде предоставена широка свобода на преценка в това отношение, която тя не трябва да прекрачва.
(ПЪЛНИЯТ ПРЕВЕДЕН ТЕКСТ НА СЪДЕБНОТО РЕШЕНИЕ ЩЕ БЪДЕ ПУБЛИКУВАН В СЛЕДВАЩИЯ БРОЙ НА СПИСАНИЕ „МЕДИЦИНСКО ПРАВО И ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ“)
Автор на статията: адв. Надежда Славчева, PHD
Източник: https://hudoc.echr.coe.int/fre#%7B%22itemid%22:[%22001-221266%22]%7D
